Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.

Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истанбул младотурците извършват преврат, а по жп-линията Одрин-Белово избухва стачка.

Правителството на Александър Малинов използва момента, конфискува жп линията и на 22 септември 1908 в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново със специален манифест е провъзгласена независимост на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на българите.

На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.

С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са руско-турски протокол (1909), българо-турски протокол (1909) и руско-български протокол (1909). Според тях:

Русия опрощава на Турция военните ѝ задължения, останали още от войната от 1877-1878 г.

Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България.

България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка.

Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България през месец април 1909 г. С провъзгласяването на независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави.

България става царство и пълноправен участник в международните отношения, княз Фердинанд приема титлата "Цар на България".