За втората Шипченска епопея и драматизма в построяването на паметника разказва nationalgeographic.bg.

Старото име на старопланинския връх Шипка (1326 м) - плацдарм на героични сражения, символ на българската свобода - е Свети Никола. През 1951 г. е преименуван на Столетов, а през 1977 г. - на Шипка. Това създава объркване, тъй като на север от главното било и на запад от прохода се издига друг връх със същото название, Шипка (1232 м). За да се избегнат недоразумения, по-късно той е назован Малка Шипка. Днес се обсъжда връщането на старото име на заветния връх - Св. Никола.

Първите сражения на Шипка по време на Освободителната войната се водят през юли 1877 г., когато Предният отряд на ген. Й. В. Гурко и Габровският отряд на ген. Дерожински овладяват старопланинските проходи. След епичните битки при Стара и Нова Загора Централната османска армия на Сюлейман паша потегля към Стара планина. Целта е да я премине и да се притече на помощ на армията на Осман паша, отбраняваща Плевен. Над 27 000 турски войници се насочват към Шипченския проход.
Отбраната на прохода е поета от ген. Николай Столетов. В командвания от него Шипченски отряд влизат и 1., 2., 3., 4. и 5. дружина на Българското опълчение.

Общо 7500 руси и българи заемат позиции на върховете Св. Никола, Орлово гнездо и Шипка. Решителните сражения, едни от най-ожесточените през Освободителната война, се водят от 21 до 26 август 1877 г. Защитниците показват изключителен героизъм и отблъскват атаките на врага въпреки голямото му числено превъзходство, тежките условия и липсата на достатъчно боеприпаси.

Приносът на опълченците за удържането на Шипченския проход доказва, че българите заслужават изгряващата си свобода и са готови да я бранят до смърт. Войната не е свършила, но победата при Шипка накланя везните в полза на руската армия и на възраждането на България от пепелищата на петвековното иго.

След края на войната руското главно командване взема решение за изграждането на мемориали в чест на загиналите по бойните полета. В писмо на руския военен министър Милютин се посочва, че император Александър II лично ще субсидира издигането на 11 паметника по местата на най-кръвопролитните битки. Сред тях е Големият руски паметник, този на загиналите от 4. стрелкова бригада, на падналите от 9. пехотна дивизия, надгробни плочи на отделни офицери и знаменосци и други.

Изграждането на българските паметници в чест на отдалите живота си за освобождението започва по-късно. Първите са издигнати на Шипченския проход през 1910 г. по инициатива на Плевенското поборнико-опълченско дружество. Сред тези десетки свидетелства на човешката храброст, жертвоготовност и благодарност Паметникът на свободата има неповторимо място. Той бележи центъра и най-високата точка на Шипченския мемориален комплекс. Идеята за построяването му възниква скоро след края на Освободителната война.

На 13 април 1879 г. Петко Каравелов предлага изграждането на паметник, въплъщаващ всенародната признателност към подвига на руските войници и българските опълченци на Шипка. Петко Р. Славейков се присъединява с думите: "Предлагам при издигането на тоя памятник да приеме участие всичкий българский народ, щото тоя памятник да приеме да служи в бъдеще като пътеводна звезда на Съединението ни." Въпреки първоначалния ентусиазъм двадесет години по-късно още нищо конкретно не е направено. През 1899 г. в. "Юнак" заклеймява "осъдителното нехайство и немарливост" спрямо реализацията на идеята. Предложено е до 9 август (историческото начало на Шипченската епопея) на върха да бъде поставен основният камък на бъдещия паметник. Това също остава само добро пожелание.

Към практическото осъществяване на идеята за Паметник на свободата се пристъпва едва през 1920 г. Тогава членове на Централното поборнико-опълченско сдружение дават предписание на държавни институции и родолюбиви дружества да назначат свои представители за създаване на инициативен Комитет за въздигане паметник на Възраждането и освобождението на българския народ. Такъв е учреден през август 1921 г. В устава му е записано, че средствата за паметника ще се събират под формата на "помощи от държавата, окръзите, общините и други обществени учреждения, доброволни пожертвувания на частни лица, от представления, концерти, вечеринки, сказки". В набирането на средствата за бъдещия паметник участва с доброволни дарения целият български народ.

На 24 август 1922 г., по повод 45-годишнината от Шипченската епопея цар Борис III тържествено полага основите на монумента. Превратът на 9 юни 1923 г. и последвалите го бурни политически събития и социални сътресения довеждат до замиране на инициативата. Конкурс за проект на паметника е обявен през 1924 г., но не излъчва победител. Резултатите от втория конкурс са анулирани. През 1925 г. се произвежда още един конкурс, спечелен от арх. Атанас Донков и скулптора Александър Андреев с проекта им "Ветеран".

Започналият през 1926 г. строеж е прекъснат поради суровите природни условия, техническите трудности и недостига на средства. През 1928 г. архитектите от дружество "Циклоп" Иван Данчов и Минчо Заяков повикват строителя Пеньо Атанасов - Бомбето в София. Бащата на Атанасов е вдигал сгради с майстор Колю Фичето. На неговия син е съдено да свърже строителни и военни подвизи от две епохи в паметник за бъдните поколения.

Изграждането на паметника вече е започнато от Илия Мъглов, но поради тежките климатични условия неговите работници се разбягват. Комитетът за изграждане на паметника неколкократно обявява на търг продължаването на строежа, но без успех. Тогава Данчов, който познава лично Пеньо Атанасов, предлага да го поканят да се заеме с построяването.

През април 1928 г. Бомбето тръгва към върха със събраните от него работници. Пристигат привечер, завързват катърите и си правят набързо легла от трева, папрат и черги. Същата нощ излиза силна буря. Завивките на хората са засипани с пръст и камъчета. Бурният вятър не стихва, строителите са изплашени. Събират набързо багажа си и потеглят обратно. На върха остава само Пеньо Атанасов. Десетина дни са нужни на майстора, за да намери нови работници от Габрово и района. Първо изкопават землянки и веднага се залавят да прокарат път към върха. Камъните за паметника доставят с каруци. "За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола", спомня си Пеньо Атанасов пред журналиста Боян Кръстанов през 1981 г. Животните, като теглеха, приклякаха, ама изкараха първия кубик."

Самите каменни блокове са издигани на местата им върху бъдещия паметник с въжета и макари. Едва на втората година от строежа работниците се сдобиват с бензинов двигател за скования от тях хаспел. Атанасов е не само организатор на работата, но и старши зидар: "Тогава не се ползваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията." Първоначално има големи трудности с доставянето на нужния за строежа пясък. Качват го на върха в газени тенекии, натоварени на 40 катъра. За да помогнат, жителите на Шипка и Шейново разширяват пътеките към върха на доброволни начала. Това позволява докарването на пясъка да продължи с волски двуколки. По-късно Бомбето открива в близко дере дебел пясъчен слой и това улеснява строителните дейности. Вода горе няма; за пиене се носи с буре, натоварено на магаре, а за строежа - в грамадна бъчва на волска каруца. Работниците си готвят на смени. Сред тях има кавалджии и гъдулари, които в почивките веселят всички със свирнята си.

Работата продължава от април до октомври. После строителите се разотиват по родните си места, за да се съберат пак на следващата пролет. Атанасов помни почти всички по име, знае кой откъде е. Най-възрастният - 75-годишният Христо Михов от Шипка - е превеждал руските войски през Балкана, а сега издига паметник на извоюваната от тях и българските опълченци свобода. На много места намират снаряди, изравят човешки кости. Събират ги за костницата на паметника. "Хем ни беше страшно, хем гордо!" - спомнят си работниците. Често по-страшно от пронизаните от куршуми и съсечени кости е времето на върха. То е променливо, непредвидимо. Грейналото слънце бързо потъва зад гъсти облаци, при буря земята трепери от гръмотевици, а вятърът е ураганен и свиреп.

"Веднъж събори едно от магаретата заедно с дюлгерския товар" - разказват строителите. Животното все пак не загива. Оцелява и ударен от мълния върху скелето на паметника работник. Една есен пада ранен, но обилен сняг. През нощта той затрупва землянките и на сутринта хората не могат да излязат през отварящите се навън врати. Излизат през покривите - само за да открият, че магарето им се е отвързало и е изяло всичкия им хляб и част от чертежите на паметника!

Иззиждането на монумента е завършено през 1929 г. През 1931 последният камък е поставен на върха. Официалното откриване се състои чак на 26 август 1934 г. "Горе никой не ме повика" - спомня си Пеньо Атанасов. "Имаше слово. Раздадоха се и награди - и то на хора, които никога не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител, и за другарите ми никой не спомена дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години."