ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
Русе
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSSВсички
Бизнес
Други
Институции
Криминални
Общество
Агро
| Калин Терзийски към Гришо: Мръсниците, които те превъзнасяха, сега те плюят! | ||||||
| ||||||
Преди година, възмутен от тенденцията, която все по-силно се налага в целия свят, а именно - трудът на пишещите хора да се оценява все по-ниско - аз бях написал малък пост в своя фейсбук профил. В него казвах разни неща за все по-мизерното заплащане на писателския труд, за все по-непочтеното отношение към пишещите, за това, че по този начин (почти очевидно) се цели декапитирането (обезглавяването) на обществото, лишаването му от интелектуален елит със самочувствие... Говорех в този пост за улиците, кръстени на писатели, за улиците, които (Слава Богу!) все още не се кръщават на спортни журналисти или на поп-фолк певци, и още по Слава Богу – не се кръщават (а би могло!) на главатари на силови групировки и на бизнесмени-главорези... И на едно място в тоя пост - уточнявайки, че извънредно добре съм предвидил какъв негативен отзвук ще предизвикам в обществото – аз споменавах, че докато един писател, за своя съзнателен и изискващ максимално напрежение на интелектуалния капацитет труд, получава 25 английски паунда...то Гришо – за несъмнено също извънредно съвестно и всеотдайно свършената си работа (изразяваща се в един тенис мач, с всички години усилена подготовка преди него; но да не забравяме и труда, предшестващ написването на един разказ!) – печели сто хиляди пъти повече... Просто давах един ефектен пример. Нищо повече. И тогава върху мен се изляха над сто милиона тона фекалии. Аз си замълчах, натъжих се, ако трябва да бъда честен – се отвратих донякъде... Казах си – човек се опитва да се бори за справедливост, за правата на своята и бездруго онеправдана гилдия, за своите събратя, ковачи на духа...а хейтърите и тролите (простете за вулгарния жаргон) решават моментално, че е завидял на един млад спортист! Каква завист, Бога ми! – щеше ми се да изкрещя, но само се усмихвах тъжно и с отсянка на омерзение. Да, хейтърите и тролите. България е тяхна татковина и земен рай. Както и да е. По-късно, в едно интервю - когато вече съвсем тенденциозно (нарочен за Калин Гришоубиец) ме подпитваха: какво бихте казал за Григор Димитров? - аз от все сърце казах: той е едно... клето момче. И след това интервю върху мене се изляха още един милион тона фекалии. България е земен рай на немарливите, недочитащи, неразбиращи, повърхностни, все-злобни и все-нападащи мразители на всичко. Те не вникват, не мислят, не се опитват да разберат, не обръщат внимание на нищо, освен на предубежденията в техните си глави... Те реагират като сляпо и побесняло куче, което хапе всичко движещо се покрай него. Та те не бяха обърнали внимание, че в това интервю аз съвсем ясно бях обяснил, че Гришо е "клето момче", не в смисъла, който влагат повечето българи в такива думи... Не наричам Гришо "клето момче", за да го обидя... А защото знам какво го чака! Защото знам, че скоро ще му се наложи да премине през преизподнята на човешката оценка. На нечовешката човешка оценка. При това - на съвсем млада възраст. Прегазване на млад човек с влак! Да мине от осанна до разпни го доста преди да е навършил тридесет и три (Исус все пак ги е достигнал). Клето момче, заслужаващо съчувствие и състрадание, защото най-лошото нещо на тоя свят е да получиш Хубавото (а какво по-хубаво от благородната слава и човешката обич?!) и веднага след това да ти се наложи да ги загубиш. И да ги замениш с човешката злоба, недоволство, грубост, обида... И най-лошото, най-отвратителното – с човешкото презрително безразличие! Бях казал: Клетият Гришо... И едва не ме убиха. Защото никой от тези, дето едва не ме убиха, не вижда по-далече от носа си. И когато носи палмови клонки, розов цвят и елей – за да възхвали и помаже някого – въобще и не си представя, че само след дни, със същата страст (и даже с по-голяма!) ще търси по земята остри камъни, за да премаже главата на доскорошния си любим, обожествен герой! Тъй, тъй. Але хоп (както казваше Кърт Вонегът) А ето, вчера ми пише една приятелка, почитателка на удрянето на топка с дървена рамка, на която са опънати полимерни влакна, което хората обичайно наричат "тенис". И ми пише така: Пфууу, Гришо падна. И сега аз трябва да изпълня много съвестно дълга си на писател – а именно – да анализирам съвсем искрено и точно какво изпитах в тоя момент. В тоя момент аз изпитах задоволство. Това, веднага си дадох сметка, (б.а. това се нарича метакогнитивен процес – да мислиш за самото мислене) се дължеше на прекалено многото фекалии, които се бяха изсипали на главата ми в миналото. Изпитвах едно съвсем банално, кучешко-павловско, злорадо чувство за възмездие. Хвърляхте, значи, по мен фекалии – а ето сега – на ви! Видяхте ли?! И естествено – изпитвайки това чувство – се засрамих от него. Поне, Слава Богу, имам някаква вътрешна полиция, някаква морална институция, която да ме наказва със срам! Всеки път, когато си позволя да мисля и да чувствам мерзки и долни неща веднага ме наказва със срам. Я не се кефи на паденията на другите! – изкрещява моралът в мене и аз се свивам като набито куче. Не "аз", ами се свива тая мръсна част от мене (която е еднаква у всички нас!) която се радва на провалите на другите, особено на преуспелите. И така – мръсникът у мен се сви от срам заради злорадството си. Но аз си дадох сметка, че не злорадстваше той заради падането и неуспехът на Гришо. О не! У мен се развиваше друго – чувството за справедливо натриване на нос. Но не на Гришо, не. В никакъв случай. А на тия, които ме бяха засипвали с фекалиите си, задето го бях нарекъл "Клетото момче". Винаги, задължително, цял живот у мен е имало една (и като че ли – единствено тази) страшно устойчива черта! Да изпитвам мощна и дълбока болка, когато видя болката и неуспеха на някой друг. Тази почти болестна състрадателност ме накара преди много години да стана лекар. А след това – и да тръгна към тази медицина, която лекува (дали лекува обаче е друг въпрос!) най-беззащитните, най-отхвърлените и най-обезправените – лудите хора. И в момента, в който наистина задълбочено помислих за загубата на Гришо (и за хроничните му несполуки напоследък) аз изпитах дълбока, искрена тъга и болка. Милото, тъжно, прецакано от живота момче. Не, не - казах си - няма такова нещо! Той е спортист, той има тая мъдрост на борците, които много пъти са падали и са се изправяли! Той не е опрял до едната загуба и до едната победа! Всичко това – и загубите и победите –– е част от играта. Той знае много добре това. И нищо страшно не се е случило – ни в душата му, ни в реалността отвън! Просто някаква си игра – редуващи се победи и загуби. Такава е играта! Така се успокоявах, но будното ми състрадание, което е много по-склонно да изнамира образи от паметта, отколкото да вярва на логични формули – ми показваше картини от моята си памет – в които аз, самият аз преживявах ужасни мигове на неуспех, на разочарование, на безизходица...И будното ми състрадание правеше мигновена асоциация с положението на клетото момче – спортист. И в сърцето ми се образуваше тая мъчителна болка, която няма как да преодолееш, защото идва от чужда болка: няма как да и се надсмееш, няма как да я презреш. Тя е чужда. И затова състраданието винаги е по-мъчително от личната болка. Защото своята винаги можем да презрем със силата на духа си. Но чуждата-не. Мили Гришо – казах си – обичам те! Сега тия мръсници, които те превъзнасяха, те плюят! И още по-лошо – на път са да те пренебрегнат, да престанат да мислят за теб, да престанат да те помнят! Защото силата на нищожеството, която то, нищожеството (за мой ужас), като че ли дори осъзнава донякъде, се състои в това: Нищожеството може да мрази, да ругае и да плюе Големия, но още повече – може да го забрави и да го убие с безразличието си. И сега тия нищожества, които те възхваляваха и ме засипваха с тонове помия, задето съм изпитал предварително съчувствие към бедите ти, те...те се готвят да те разпънат на кръста на малодушното си, анонимно, плебейско безразличие. Тълпата осъзнава, че е силна с безбройните си "осанни" и "разпни го" – ежедневни и стихийни като дъжд. От фекалии. Мили Гришо – казвам си – обичам те! Бъди силен. И помни, че тълпата обича да обича, обича да мрази, обича да забравя, обича да се прави на силна, обича да презира, обича да хвърля в забвение, да реве и ругае, да възхвалява и да прегазва... Но точно в тежките ти дни, когато се вижда истинския характер на бореца, на Големия Човек, ти ще имаш подкрепата на тия, които не са ревали от възторг, когато си побеждавал. Но няма да реват и от злоба, когато губиш. И най-вече – няма да те забравят. Подкрепата на мъдрите. Източник: Калин Терзийски/offnews |
| Още по темата: | общо новини по темата: 1143 | ||||||||||||
| |||||||||||||
| предишна страница [ 1/191 ] следващата страница | |||||||||||||
Зареждане! Моля, изчакайте ...
Покажи:Всички | Само на регистрирани | Моите | На приятели
Aнонимен
на 03.09.2018 г.
+1
на 02.09.2018 г.
0
Aнонимен
на 01.09.2018 г.
0
Aнонимен
на 01.09.2018 г.
0
на 01.09.2018 г.
+1
на 01.09.2018 г.
+3
Коментарите са на публикуващите ги. Ruse24.bg не носи отговорност за съдържанието им! Всички коментиращи са се съгласили с Правилата за публикуване на коментари.
ИЗПРАТИ НОВИНА
Виж още:
Кулагин: Ивоне е мъж!
12:25 / 28.11.2024
Ударно начало на декември за три зодии
15:32 / 28.11.2024
Какво време ни очаква днес
08:35 / 28.11.2024
Депутат от ДБ с оферта към ГЕРБ и БСП
13:42 / 28.11.2024
Денков: Времето изтича
09:53 / 28.11.2024
Атанас Зафиров: Получихме отказ
11:42 / 28.11.2024
Актуални теми
Абонамент
Анкета
