Две чорапчета бели, очи като циганско лято – мойто кученце черно и първият детски приятел... Как беснеехме само на двора пред старата къща: две безгрижни души, си разделяхме хляба насъщен. После – апартамент. И си стегнахме всички багажа – няма място за кучета в новия дом. И за мънички даже... И баща ми го даде на някого – две чорапчета бели и очи като есен... в очакване времето спрели. Аз забравих веднага за моето мъничко куче. Бързах в този живот, бързах целия свят да науча. А пък то е скимтяло и гризало нощем синджира и с очи се е молело тъжно: „Пусни ме! Умирам...” И един ден, не помня, навярно година по-късно, черна топка космата на пътя във мене се блъсна... Две чорапчета бели и топли очи... като лято – мойто куче добро! Моят най-добър първи приятел. По ръката ме близна с езиче и лапа протегна. И ме стегна жестоко отляво. От обич ме стегна... Моят първи приятел отдавна се скита из рая... Някой ден ще го стигна, ще чукна на входа. И зная – ако Бог ме попита: „Дете, на обичане кой те научи?”, ще Му кажа с ръка на сърцето: едно куче!