©

Новата лекция за сватбите чуха и видяха над 12 000 зрители в зала "Арена Армеец". Два часа като едни прилежни ученици те не мърдаха от столовете си, но ръцете им се изприщиха от аплаузи.

Сподвижници на Камен Донев бяха оркестърът на Бобан и Марко Маркович, Нина Николина, колеги на актьора и танцов ансамбъл.

Медиите гръмнаха: "Рекорд!", "Камен Донев изпълни до дупка "Арена Армеец", "Камен Донев влезе в историята с невероятен рекорд", "Камен Донев взриви най-голямата ни зала", "Исторически сватби на Камен Донев" и т.н., и т.н.

Явно става дума за явление!

Но дали се приема еднозначно? За някого може да високохудожествен спектакъл, но за другиго - кич. За едни да е завладяващо изкуство и културно събитие, но за други - халтура и тюрлюгювеч. Кога българите са били на едно мнение за нещо ново и значимо?!

Какво наистина е това, което ни предлага сценаристът, режисьорът и главният герой на "За сватбите" Камен Донев: театрално представление, моноспектакъл, полиспектакъл, шоу, уанмен шоу плюс оркестър и танцьори или нещо съвсем ново и непознато?

В чекмеджето на кой визуален жанр да го сложим? Какво име да му дадем? В спортната гимнастика има салто "Делчев", защо да няма и шоу "Донев"?

Впрочем какво мисли самият той за свидната си рожба?

"Никога не съм се занимавал да дефинирам, защото не ми е необходимо. Смятам, че когато човек предварително си каже ще правя това и това, той автоматично се ограничава и лишава сам себе си от полета на въображението и на естествения творчески порив, който е най-хубавото нещо. Затова никога не съм мислил по въпроса какво точно правя..."

И все пак, маестро?

"Ако трябва да съм максимално откровен, за мен най-важното е това, което правя, да обединява много компоненти и средства по линия на емоцията и на вълнението. Тоест, ако усетя, че в даден момент ми се пее, да изпея някаква песен, ако ми се дотанцува - да изтанцувам нещо. От това съм се водил, а не как хората ще определят или нарекат това, което правя..."

Ако трябва да търсим корените на това, което прави сега Камен Донев, може би трябва да тръгнем от радиопредавания като "Къдрава антена" и "Костадин и Миладин", които бичуваха недъзите на обществото и громяха лошите империалисти. И между смешките и фейлетоните пускаха народи песни, хора и ръченици. Така хем хората биваха забавлявани, хем пропагандата си вършеше работата. Или така си мислеше.

Комунистическото ръководство съзнаваше силата на изкуството, но не можеше да позволи шоу от типа "уан мен", защото отричаше индивидуализма и признаваше само колективизма.

През 50-те години на миналия век на мода са "агитките". В тях влизат певци, танцьори, музиканти, поети и писатели, които хукват из държавата по какви ли не поводи. А поводи много. Обмяна на парите - агитка. Избори - агитка. Партиен конгрес - агитка.

Никой не говори за халтура, а за литературно-музикални програми в стил социалистически реализъм, които възпитават в правилен дух "българското народонаселение".

В книгата си "Моите жени, моите роли" Коста Цонев се описва като един от първите халтураджии в актьорското братство. Той ходел често във Враца, където е приятелката му Нина. 

В театъра по разпределение са и Григор Вачков, Никола Анастасов, Хиндо Касимов, които само след няколко години са сред основателите на Сатиричния театър.

Един ден Коста Цонев им казва: "Искате ли да потънем в мангизи? Ще вземем Бранислав Нушич, ще драматизираме два-три разказа и ще тръгнем по халтура около Враца..."

Разбира се, начинанието завършва с провал, защото комунистическата държава не обичаше и частната инициатива. За да има ред, е създадено бюро "Естрада", което изпраща сборни групи творци на гастроли из страната и следи за музикалните програми в ресторантите. Всичко е под контрол.

През 1966 г. в Белоградчик направиха летен кинотеатър сред скалите. Кръстиха го "Гъбите", защото до входа му имаше скални образувания, които приличаха на гъби.

Там за първи път видях Лили Иванова, с нея беше и Борис Годжунов. Идваха Георги Минчев, Стефан Воронов, Мими Иванова и другите първопроходци.

Групите обикновено бяха от певци, хумористи и актьори, които разиграваха скечове. Помня една смешка на Парцалев. Той, облечен в бяла престилка, е лекар, при него на преглед идва мургав пациент. 

Без да вдигне глава от листа, на който уж пише нещо, Парцалев го попита как е името му. "Хасан ал Халед ибн Мохамед ал Сабах ал Хайдар", отговори пациентът. С неотразимия си глас Парцалев каза: "Последният да затвори вратата..." И близките скали щяха да се сринат от смях.

Тези скечове и смешни сценки обикновено бяха на битова основа или критикуваха най-често услугите и битовите комбинати. И стигаха само до подначалника, както би казал Алеко Константинов. Но беше весело, народът от провинцията се радваше, никой не говореше и не пишеше, че това е халтура, кич и чалга.

Впрочем тези обиколки из страната на артисти като Парцалев, Мутафова, Калоянчев и колеги от Сатирата им създадоха голямата популярност. Телевизията се появи по-късно, а и в началото предаванията й не покриваха цялата страна.

В края на 70-те години Тодор Колев първи се осмели да направи "уан мен шоу". Влезе в образа на малкия човек - нещо средно между Чарли Чаплин и нашенски циганин, и запя своите песни. Ако прочетете биографията му, ще разберете колко ядове е брал актьорът и около участията си, и около плочите, които успява да издаде.

И ето, от няколко години по родните сцени започна да изнася своите лекции учителят на Камен Донев. Много смешен и неприличащ на никого другиго в българския театър и естрада. И веднага беше заобичан от публиката.

Очаквайте четвъртата лекция - "Възгледите на един учител за същественото".

Камен Донев:

Прототипът на моя учител е жив, преподаваше ми шлосерство

- Лекцията "За сватбите..." събра 12 000 зрители в зала "Арена Армеец". Медиите го обявиха за рекорд. Чувствате ли се рекордьор или шампион?

- (Смее се) Не. Играл съм в зала 1 на НДК вече двайсетина пъти, свикнал съм с голямата публика, с многото хора, но в зала "Арена Армеец" усещането беше особено. Очаквах, че ще бъдем по-дистанцирани, а се оказа точно обратното. Някак си ги чувствах хората много близо - все едно се бях закачил с някаква невидими кукичка за тях, което ме изненада.

- Защо представленията ви се радват на такъв голям зрителски успех?

- Обяснението ми е, че, първо, защото съм себе си, второ, защото заявявам моята позиция за обществото, за онова, което ме възмущава и което искам да променя... И смятам, че то до голяма степен съвпада с усещанията на хората, които живеят тук.

И третият немалък момент е, че влагам истинско вълнение, емоция в нещата, които правя, а не демагогия, някаква измислена театрална стилистика или нещо друго. Просто гледам да съм максимално близо до хората.

- Казвате ли нещо ново за народното творчество, народната музика, сватбите?

- Мисля, че казвам. Например много неща, които хората или нямат време да прочетат, или не са обръщали внимание. ги извеждам по-ясно, акцентирам на някои моменти, разсъждавам върху важни неща, разбира се, с чувство за хумор, коментирам ги. Показвам песни и танци, които съм намери и които са автентични хубави, български. Разяснявам текста и мисля, че това ги обогатява, надявам се...

- Преди години при среща на творческия колектив на филма "Селянинът с колелото" със зрители в Стара Загора жена, представила се за учителка, остро атакува актрисата Диана Челебиева: "Това е абсолютно курвенска постъпка, другарко! Как можете да разрушавате чуждо семейство?!" Как реагира учителското съсловие за образа на учителя?

- Ами подкрепя ме. Не съм чул за някакви възражения или възмущения от тяхна страна. Освен това не понасям думата пародия и въобще този стил. Така съм учен и отстоявам това мое верую. Подхождам към учителската професия с много уважение. При мен няма елементи на подигравка. Моят учител просто е един странен човек, който е с разнопосочни виждания и умения. Няма причина учителите да се дразнят от него.

- Гледал съм ви в "Улицата" на Теди Москов, където за първи път се появи образът на учителя. Имах чувството, че в монолога си пускахте "потока на съзнанието" и всичко е пълна импровизация. Така ли е?

- Да, няма никаква предварителна подготовка. За мен импровизацията е винаги в посоката на някакъв проблем и когато се работи с Теди Москов, е много хубаво и много благодатно, защото той като режисьор винаги изважда сериозни и значими проблеми.

И когато имаш персонаж, който мисли по определен начин, и когато му дадат да реши някакъв проблем, тогава вече комбинацията става интересна. И импровизацията си идва много на мястото.

За мен няма нещо по-хубаво от импровизацията Може би тук музикантите най-добре ще ме разберат.

Защото в момента концентрацията ти, усилията ти - всичко това се събира като в един малък двигател, който те прекарва много бързо през морета, през планини. Особено изживяване е, много мигновено, много истинско.

- Този учител има ли прототип?

- Да, има. Това е моят преподавател по шлосерство, аз съм завършил механотехника в Русе. Казва се Георги Дочев, вече е възрастен човекът.

- Той позна ли се в образа?

- О, да. Няколко пъти е идвал на спектаклите ми. От него първоначално взех един говорен дефект, после го махнах. Той винаги говореше и се шегуваше много сериозно и не можеше точно да се разбере. Измисляше си някои неща, от които ние, вече не деца, но не и още тийнейнджъри, се впечатлявахме. В него имаше една много приятна патетика - провинциална, в хубавия смисъл на думата, патетика на човек който се е трудил много. Цял живот е бил шлосер и стругар. Работник със здрави ръце. Тази първичност, чувство за хумор, една доброта имаше в него, мисълта му постоянно летеше нанякъде. Това много ми харесваше. Буквално чешит. Интересен, забавен...

- Вие сте автор на 9 пиеси...

- Не съм ги броил.

- "Мартин, Данчо и майка им", "Почивен ден" и нейното продължение "Работно време", "Странични ефекти", "Четири чифта пагони" и др. При тази ваша ангажираност кога намирате време да пишете?

- Ами намирам. По някой път пиша бързо, друг път - по-бавно. Различно е.

- А какво ви накара да седнете и да пишете пиеси?

- Всичко започна още във ВИТИЗ, когато трябваше да представяме някакви етюди, за които обикновено се използва българска или чужда драматургия - западна или руска. И аз реших да пробвам да пиша мои малки сцени. Така започна.

- Аз си мислех, че с писането сте искали да излезете от сянката на Стефан Вълдобрев, който пишеше музиката за вашето прословуто трио - той, Мая Бежанска и вие, и беше най-забележим от тримата. Има ли такъв момент?

- Не, няма. Ние сме много близки приятели със Стефан. Той пое в съвсем друга посока - музиката, киното. А мен винаги литературата ме е привличала. Моето най-голямо утешение е, когато седна да чета някаква книга.

- На едно място казвате: "Правя това, което според мен трябва, изцяло се отдавам на сърцето си и който каквото поиска да вземе, нека го направи... Само на сърцето ли се отдавате? А умът?

- Те са свързани. Умът е слуга на сърцето.

- Вие сте актьор, режисьор, драматург, танцьор, певец. Не се ли страхувате, че тази мултифункционалност може бързо да ви изхаби, да ви износи?

- Получава се обратното. Не само не ме изхабява, напротив, чувствам, че се усъвършенствам по този начин. Когато се занимаваш паралелно с няколко неща, откриваш как едното допълва другото и помага. Много хубаво усещане и много смислено занимание е човек да прави няколко неща Поне аз така го усещам.

- Защо не ви използват в киното?

- Отказах няколко пъти през годините. Първо, не ме канят за роли, които аз харесвам. Второ, не ми харесва нашето ново кино...

- С това признание рискувате филмовите режисьори да продължат да не ви канят...

- Не ме интересува. Аз смятам да снимам мои филми, сега се подготвям да го направя. Не ми харесват сегашните връщания назад към социализма, тези теми вече... както казва народът: байгън. Занимават ме с някакви глупости.

- Пиесата ви "Самолетът беглец" първо е била написана за филм, нали?

- Да, писана е като сценарий. Ами трябва да събера пари, за да го филмирам, защото не ми дава никой. Не разчитам на никого в живота си, сам съм, слязъл съм от всякакви държавни схеми и сам се оправям. И като събера нужните пари, ще си снимам сам филма.

- Има ли шанс вашето прословуто трио Стефан, Мая и Камен да се събере отново?

- Възможно е, но или за някой юбилей, или за майтап. Иначе да правим някакъв музикален продукт - не. Това трио беше един много хубав момент от живота ни. Най-важното е, че и тримата си останахме приятели.

- Оттук нататък накъде - към класическия театър или към някакъв нов спектакъл, в който импровизацията ви отново вземе дъха на зрителите?

- Подготвям два сценария по мои текстове. Със Стоян Радев мислим да правим "Вуйчо Ваньо" на Чехов.

Подготвям нова лекция "За сватбите" пак в "Арена Армеец" - на 18 май догодина с целия екип. По-нататък ще направя и театрална версия, която няма да е с толкова разширен състав.

- Вие сте завършили ВИТИЗ в класа на проф. Крикор Азарян и доц. Тодор Колев. Какво откраднахте от актьора преподавател?

- Ние бяхме близки приятели. Думата "откраднал" не е точната. Той беше изключително фин човек. Винаги ще помня, че подходът му към всяко нещо беше много отдалече, много внимателно, без атака и без агресия. Обичаше да разтегля времето, да прави дисекция, за да разтвори хубаво даден проблем или ситуация, и отвсякъде да погледне. И с чувство за хумор, и драматично, и всякак.

Беше много дълбок, много всестранен. Координатната му система беше навсякъде - като човек и като усет. Аз съм малко по-нервен тип, такъв ми е темпераментът. Опитвам се от време на време на подхождам към нещо като него и се получава.

- Знам, че сте много дискретен за личния си живот, но все пак бихте ли повдигнали малко неговата завеса?

- Нищо сензационно няма в тази посока. Имам съпруга, която се казва Петя - чудесно младо момиче, работи в една фирма, и дъщеря на 5 години - Димана. И да искам, нямам какво да кажа повече по този въпрос.

- Димана проявява ли артистични качества?

- Да. Танцува, музикална е. И отсега започва да си измисля истории, които наричам нелъжене. Разказва ни измислици в хубавия смисъл на думата, в които сама си вярва и които на мен много ми харесват. Има абсурдно мислене. Ще видим...

Опит за портрет Неговите големи и щури балкански сватби

"Моите големи и щури българо-гръцко-македонско-турско-албанско-румънски сватби!" Вдигна ги Камен Донев в "Арена Армеец". С помощта на много силни музиканти, певци и около 20 танцьори.

Спектакълът е своеобразна лекция, но музикално-танцова. Един учител разказва, пее, танцува, после пак разказва. Той е избрал сватбата като един пределен момент в живота на човек в добрия смисъл на думата.

Описва акта, в който една жена казва "да", като много сериозен и го представя и като момент, в който както мъжът поема отговорност, така това прави и жената.

Учителят кани публиката да се върне назад във времето, когато в този акт се поема и отговорността за още един живот - на бъдещите деца.

Камен Донев е актьор, режисьор, драматург и хореограф. До момента е изиграл близо 50 роли в театъра и е написал много драматургични творби. Първата му роля в театъра е като студент в класа на проф. Азарян - нямал нито една дума.

Роден е на 15 април 1971 г. в Русе. Родния си град описва като люлка на интелигентни, талантливи и градивни хора. Като малък постоянно е успявал да забавлява околните и е получавал вдъхновение от това да наблюдава живота.

Баща му, вече покойник, е известният хореограф Иван Донев, който създава ансамбъла към русенския завод "Найден Киров" през 1960 г. и го превръща в емблема на Русе.

Камен завършва НАТФИЗ през 1993 г. в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев. След това веднага е приет в Театъра на Българската армия - остава в трупата до 2009 г. Повече от 8 г. той е играл хора в русенския ансамбъл, танцува професионално и в ансамбъл "Филип Кутев".

Донев твърди, че не иска да бъде номиниран нито за "Аскеер", нито за "Икар". Според него в България няма истинска конкуренция. Но получава "Икар" за ролята на Митя Карамазов в спектакъла "Братя Карамазови" в Пловдивския театър.

За главната си роля на Семьон Семьонич в спектакъла на Александър Морфов "Животът е прекрасен" получава "Икар" и "Аскеер". Въпреки временно оттегляне от сцената на Народния театър, от есента на тази година продължи да играе в постановката "Животът е прекрасен". Отново се връща на сцената и пиесата му "Почивен ден".

За пиесата си "Извънредно положение" печели наградата за драматургия на Съюза на артистите през 2000 г. През 2006 г. излиза сборникът му "Всичко дотук - текстове за театър, кино и телевизия". Участва и в емблематичното предаване на Теди Москов "Улицата".

Неговият моноспектакъл "Възгледите на един учител за народното творчество" може би е най-успешният театрален проект в България през последните десетина години.

Освен че десетки пъти пълни зала 1 на НДК, а билетите се изкупуват мигновено, той носи на Донев и награди.

Казва, че никога не е имал амбицията да става режисьор или автор, а се е получило някак от само себе си. И тъй като много хора го харесват, той продължава да се занимава с това. Пожелава на тези, които не го одобряват, да са живи и здрави.

За Камен Донев всичко може да се превърне в материал за пиеса. Никога не му е скучно - казва, че винаги намира нещо, за което да мисли, да наблюдава и да го интригува. Не ходи да подслушва хората и да записва разговорите им с диктофон.

Оставя цялата информация, която получава от вестниците, радиото и телевизията, да мине през него, да я филтрира и за финал да обработи утайката, която е останала накрая. Получавал е вдъхновение и от конкретни ситуации, но се чувства най-добре, когато сам си измисля нещата, а не копира действителни случки.

Не се увлича по модерното и не иска да прави авангардни представления, като ги описва като "твърде егоистични". Желае да бъде максимално прям и откровен с хората, за да ги развълнува.

За Камен публиката е главният му критик и всеки актьор трябва да е честен, като е на сцената. Описва театъра като "по-силен от наркотик", който колкото го изхабява, толкова го и зарежда. В едно от редките си интервюта заявява, че може да донесе "Оскар" на България, стига да се появи хубав сценарий за филм.

Според актьора формулата за успешен театър е талант, който трябва да се развива, както и да се набляга на много и постоянен труд. Не са важни парите, а какъв път си избираш като артист и това сам да си поставяш предизвикателства.

Един от най-успешните актьори и режисьори в България никога не се обяснява освен на майка си и на данъчните, ако се обадят. За него скандалите са "храна на посредствени хора с трагично западнал манталитет и болезнена зависимост от любопитството".

Известен е като човек, който страни от т.нар. светски елит и за него гледането на телевизия и риалити формати е начин за запълване на скука с глупости.

Винаги чете поне две книги наведнъж. Достоевски е авторът, който му е на сърце и влияе силно върху живота му.

Вижда се като роб на музиката - постоянно си пее нещо, тананика си или импровизира. Обича да слуша джаз, класика и притежава много дискове. Сред любимците му са Верди, Маскани, Моцарт и Бетовен.

Смята за провал на сцената спектакъла "Средиземноморци" в Сатиричния театър, но не като режисьор, а като мениджър. Дава си сметка, че "театърът е машина, която поглъща много пари и в която няма място за илюзии, за витаене в облаците". Донев твърди, че оттогава не си е позволил да прави нещо, без предварително да го претегли от всички страни.

За своя страст той определя картинга и високите скорости, но добавя, че винаги е разумен. Не прави експерименти и винаги се съобразява с пътя, обстановката, колата.

От няколко години се занимава с бойното изкуство айкидо. Описва го като едната половина на сърцето му, докато другата е изпълнена от театъра. За него айкидото е и начин да се разтоварва от всичко негативно, натрупано през деня.

Източник: в. "24 часа"