"Да ме карат да си подреждам чантата по няколко пъти, защото ми е разхвърляна из цялата стая. Или пък метнати мои лични вещи през прозореца. Всички обидни думи, които човек може да се сети. Спомням си, че нищо не провокираше тяхното отношение. Беше плод на тяхна прищявка, на желание просто да тормозят някого", споделя той. 

Захариев си спомня, че в този период е бил по-затворен и не можел да сподели. Приемал всичко като вина и като че това е положението и няма отърване. Тормозът продължава цяла година, а това прави Ивайло още по-затворено дете. "Успях да не позволя това да маркира личността ми. Осъзнах го може би няколко години по-късно, че това не съм аз. Вината, която изпитвах, унижението не са част от мен. Но е много трудно, защото са доста силни думи и послания за една детска психика", категоричен е той. 

Ивайло си спомня за този период просто като етап от израстването му. Случилото се не му е попречило да се превърне в един от обичаните млади български актьори. Затова дава съвет на всяко дете, което е в подобна ситуация. "Действията на другите да не ги определят. Да бъдат уверени в това какво са те самите, какво могат и ако някой по-силен, по-властен от тях се възползва от тяхната слабост, да потърсят наистина помощ на момента. Защото аз се затворих и си казах - няма кой да ми помогне. Не - винаги има кой да ти помогне! Дори да е съученик - винаги има някой, човек не е сам", казва той.